Място, което не се преструва на нещо, което не е – например на „готина западна метрополия“ – за да привлича туристи. То е такова, каквото е – малка, уютна столица с приятелски настроени и сърдечни жители, защото те са такива по природа, а не защото ти си чужденец.
А „туристическите“ забележителности не са най-доброто, което Подгорица може да предложи. В този град се крие една меланхолична красота, която можеш да откриеш само като се разхождаш тихо по улиците, без да те безпокоят шумни групи от забързани хора.
Подгорица („под малък хълм“)
Когато решихме да празнуваме Нова година 2017 с нашите приятели в Подгорица, столицата на Черна гора, трябва да призная, че бях малко скептична. Първата ми мисъл беше: „Като се има предвид големината на града (220 хиляди жители), ще приключим с разглеждане на забележителностите само за няколко часа“. Втората мисъл (за щастие) беше по-оптимистична: „но в такъв случай ще имаме повече време да опитаме черногорско вино“.
Когато пристигнахме в Подгорица в ранния следобед, за нас това беше огромна промяна в сравнение с нашия дом в Берлин. Първо, беше слънчево (в Берлин през зимата рядко се случва да видим слънчева светлина). Второ, в града нямаше суматоха. По уютните улици видяхме само няколко минувачи.
По това време повечето магазини бяха затворени, с изключение на кафенетата и някои магазини за алкохол (в които влязохме, за да си купим местни напитки). На пазарния площад се изграждаше сцена за концерта по случай Нова година на следващия ден. Децата се пръскаха с водата, извираща от фонтана, и въпреки хладните температури от бетонните улици израстваха зелени палми. След забързания Берлин тези сцени ни се струваха почти като на забавен кадър.
След кратка разходка намерихме едно кафене, което изглеждаше обещаващо. Въпреки че нямаше достатъчно място за група от 7 души, сервитьорите преместиха масите, за да можем да седнем заедно – добро първо впечатление. Второто добро впечатление беше храната – порциите бяха почти невъзможни за изяждане на един път, а цените бяха разумни. Кафенето беше препълнено, а от телевизора, висящ над бара, звучеше модерна балканска музика.
Както разбрахме по-късно, този вид електронна музика беше нещо характерно за този регион. В почти всеки бар и ресторант, в който влизахме, имаше поне един телевизор, на който можеше да се гледат видеоклипове с красиви, понякога полуголи жени, танцуващи в ритъма на съвременна електро музика, понякога смесена с фолклорни мотиви.
Комбинация, която е трудно да се опише, освен ако не си я чул сам. Въпреки че феминистката в мен протестираше в главата ми („защо жените трябва да са голи?“), имаше нещо очарователно в тези звуци, които ни следваха навсякъде. Никога преди не бях виждала такава липса на популярна международна музика и такъв акцент върху местните групи.
Ако сте почитател на балканската кухня и не сте вегетарианец, Подгорица е рай. Най-често срещаните месни ястия, които опитахме, бяха чевапи, плескавица (местен хамбургер) и ражничи, които можете да си поръчате в много ресторанти, но също и като улична храна. По принцип всичко, което съдържаше месо, беше в менюто. Освен това открихме още една вариация на „сирене отгоре“ – Ňегушки сир – сирене, съхранявано в олио. Тези ястия се съчетаваха много добре с черногорско бяло и червено вино от сорта Вранац – древен сорт грозде, типичен за Македония, Сърбия и Черна гора, който се отглежда предимно в Черна гора, в районите около Подгорица.
Имахме два дни да разгледаме околностите. Ясното синьо небе ни позволи да видим хълма Горица, издигащ се над града (от който градът е получил и името си). Можете сами да си направите изводи за името на Черна гора („черна планина“), тъй като столицата всъщност се намира в равнинна местност. Подгорица е заобиколена от две реки: Морача и Рибница. Първата се простира през долина в центъра на града и беше приятно да се разхождаме покрай тюркоазено-зелените ѝ води, които контрастираха с белите камъни, покриващи бреговете ѝ.
Архитектура
Архитектурата на Подгорица също не е лесна за описание. Тя е белязана от сменящите се режими. Най-старата част на града не е като в другите градове. Тя е почти изцяло жилищен квартал със стари къщи и тесни улички. Времената на Османската империя също са оставили следа на това място – намерихме там две джамии и живописна часовникова кула. За нас беше много интересно да го сравним с мястото, където отседнахме в Нова Варош („новият град“), където улиците бяха толкова широки, колкото и в другите европейски градове.
По време на Втората световна война Подгорица беше почти напълно разрушена и възстановена като югославски град в рамките на комунистическия блок (тогава градът се наричаше „Титоград“ – на името на Йосиф Брод Тито, президента на Югославия). Тези жилищни блокове бяха типични за онова време и на много места бяха боядисани в ярки цветове, което придаваше на града по-жизнен вид. От 90-те години насам започна градската революция и бяха издигнати нови сгради от стомана и стъкло. Това беше и времето, когато бяха построени Мостът на хилядолетието и православната църква „Христово Възкресение“, които се превърнаха в основните забележителности на съвременната Подгорица.
Друг пример за тази тенденция към стомана и стъкло в Подгорица е улица „Джордж Вашингтон“, която е задължителна дестинация за едно уникално преживяване. Нико и аз отидохме там през деня и бяхме единствените хора, които минаваха покрай луксозните, но празни магазини като Emporio Armani, Max Mara и други. От високоговорителите се чуваше плейлист с американски коледни песни, който сякаш започна в момента, в който се приближихме към тези сгради. После, изведнъж, след още няколко крачки от тази улица, бяхме заобиколени от хора, които бавно вървяха към офис сградите наоколо или към любимия си ресторант.
Ето как бих обобщил преживяването си в Подгорица: град, който е уникален и уверен в своята култура, където местната музика, кухня и искрената гостоприемност надделяват над широко разпространената западната поп-култура. Това не означава, че преживяхме културен шок – в това място има много от Европа. Може да се почувствате сигурни и комфортно във всяка част на града. Имам предвид, че доверието и почитанието към собствените традиции са толкова широко разпространени в съвременната реалност, че са станали неразделна част от нея. Тези традиции не са само исторически, както в много западни страни; те са живи и се развиват в нови форми, адаптирайки се към съвременния свят около тях.
