Планината Анага ни накара да се почувстваме като в сърцето на гората от приказката на Грим „Червената шапчица“ заради формите на дърветата в лавровата гора. Друг път се озовахме в малко, уединено селце, простиращо се по вечнозелените планински склонове, което приличаше почти на древна цивилизация на маите.
Това се случи точно след като бяхме обградени от капки вода, изхвърлени от силните вълни на Атлантическия океан, удрящи се в гигантските скали на северния бряг на острова. И всичко това, след като видяхме само малка част от тази планинска верига.
Планината Анага – разходка сред облаците
Мечтали ли сте някога да се озовете в облачен горист масив? Знаете ли, като във филмите, когато изведнъж джунглата се покрива с мъгла и героят наблюдава всяка сянка между дърветата? Винаги сме си мислили, че трябва да пътувате поне до Южна Америка, за да намерите такава гора. Колко бяхме изненадани, когато открихме, че нашата няколкочасова разходка в планината Анага на север от Тенерифе ще бъде като разходка в облаците, изчезваща и появяваща се отново само с лек полъх на вятъра.
Планирахме пътуването до планината Анага отдавна, проучвайки пътеките и местата, които бихме могли да посетим. Зимата не е най-доброто време да се качваме там, без да имаме солидни познания за пътеките, които могат да бъдат кални и стръмни. Вдъхновени от снимките на Лавровата гора, която прилича на гората от приказката на Грим „Червената шапчица“, намерихме пешеходна пътека, която щеше да ни отведе в такава приказка.
Районът Анага принадлежи към ЮНЕСКО като част от Световната мрежа от биосферни резервати. Районът е образуван от вулканично изригване преди 7-9 милиона години. Особеното на това място е лавровата гора, която се е развила преди милиони години на суперконтинента Гондвана, и в света са останали само няколко подобни места. Днес това място е дом на различни ендемични животни и растения.
Пътищата за автомобили там са изключителни, както и историята. Забавлението започва, когато поемете по пешеходните пътеки и се изкачите по тези планини. Планината Анага достига 600 м над морското равнище на най-високите си места, така че решихме, че не е голямо предизвикателство да вървим няколко часа, дори когато метеорологичните условия не са оптимални. Намерихме няколко пешеходни маршрута в едно приложение и бяхме добре оборудвани с обувки за трекинг и дъждобрани.
Започнахме от място, наречено Вега де ла Мерседес, което в началото изглеждаше като всяка друга европейска гора. Колкото по-навътре в планината ни водеше пътеката обаче, толкова повече дървета с фантастични форми се появяваха пред очите ни. Извитите стволове и увисналите клони създаваха впечатление, че са на хиляди години. В един момент забелязахме, че сме обгърнати от мъгла, точно след като чухме вятъра в короните на дърветата и бяхме на слънце. Това не беше мъгла – ние вървяхме в облаците! Нико беше толкова очарован от това природно откровение, че прекарахме почти час само в снимане на пътеки, появяващи се и изчезващи в облаците.
На всеки час откривахме нови видове гори, нови гледки към планините и нови растения. Въпреки това, адреналинът ни се повиши не само заради природата, но и заради няколко инцидента по пътя. Спускането или изкачването по стръмни пътеки понякога е рисковано, ако земята е постоянно мокра.
В един момент ни хрумна „гениалната“ идея да съкратим пътя си към града, където бяхме оставили колата, и да вземем пряк път, предложен от приложението ни. Не си спомняме да сме вървели по по-стръмен склон в живота си от този – трябваше да слизаме, като се подпирахме с ръце и крака. В крайна сметка и двамата се озовахме да се плъзгаме надолу с тежките си раници с фотоапарати. За щастие успяхме да спрем преди пропастта и нищо от оборудването на Нико не беше повредено. Погледът надолу ни убеди да се качим обратно и да вземем доста по-дълъг, но много по-безопасен път.
Трябваше да се смеем на себе си, когато стигнахме до града в подножието. Изглеждахме като след кална баня. Но по-лошото беше, че бяхме гладни след часовете ходене. Така че накрая трябваше да отидем в един ресторант в това място и не изглеждахме твърде, хм… представително. Въпреки трудните пътеки, бяхме толкова въодушевени от красотата и природното разнообразие на това място, че решихме да се връщаме там отново и отново – поне когато се пенсионираме.
Бенихо/Ла Рока и град Таганана
На другия ден ни се прииска да открием северната част на планината Анага. Имаше едно конкретно място, което Дария искаше да посети, наречено „Таганана“. Прилича малко на град от цивилизацията на маите, сгушен сред вечнозелени планини. Ярко оцветените стени на квадратните къщи контрастираха силно с тъмнозелените и сиви планини.
Не беше само впечатление за изолирано място – беше трудно да се стигне дотам. За да видим това село, трябваше да минем по почти изцяло планински път, толкова криволичещ, че понякога завиваше наляво или надясно на 180 градуса, няколко пъти само за няколко километра. Но си струваше. Спокойствието и величествеността на това място успокоиха нервите ни след това лудо каране нагоре-надолу.
Почти зад това село се намираха плажът Бенихо и Ла Рока. Мястото, за което Нико мечтаеше в своята фотографска визия. Това е северният бряг на Тенерифе. Склоновете на планините внезапно свършват там и доминират над плажа с черен пясък (останки от вулкан). Обаче това, което ни очарова най-много, бяха гигантските скали, които изплуваха от океана пред очите ни, щом слязохме по стълбите от хълма към брега.
Огромните вълни се разбиваха в тях, оставяйки перли от вода във въздуха. Трябваше да викаме, за да се чуваме заради шума, и не можехме да си представим как някой би могъл да плува тук… За Нико обаче това беше фотографски рай и ново предизвикателство, тъй като досега не беше правил толкова много снимки от такъв скалист бряг, където водата просто се разпръскваше пред обектива.
Планината Анага беше една от причините, поради които се влюбихме в Тенерифе. Тази дива, древна природа, съчетана с гледки към живописни селца, напомнящи древните южноамерикански култури, ни спираше дъха на всеки няколко километра, които изминавахме с кола или пеша. Пътищата в планината Анага понякога ни причиняваха леко замайване, но те бяха и едно приключение. Обаче това, което ни впечатли най-много, беше усещането за спокойствие, близостта до природата и нейните корени.
